Авторът на "Лимесът" - Добромир Русев

         Добромир Русев, на 32 г., от Пловдив. Работи като преводач на свободна практика.

     Пет години от детството му са преминали в Мароко, където са работили родителите му – във френския лицей в Маракеш. От малък проявява интерес към древни езици и култури. Завършил е английска филология в Пловдивския университет през 2002 г. Ползва руски и италиански език, а една година е изучавал и японски език.

     Още като студент е публикувал есета и поезия в университетския вестник. Завършил е спец курс по Cultural Studies с отличие, пише и превежда, има силен интерес към римска история и археология, музейна култура и съдбата на културно-историческото наследство у нас. Занимава се и с т.нар. реенактмънт - исторически възстановки (living history) в България. Участвал е в археологически разкопки. През 2003 г. публикува преводна поезия в списание Vox Literarum, а през 2006 издава с други двама автори книга с авторови поетически текстове "Триумвират", изд.Макрос. Има две национални награди от Съюза на преводачите, издателство Колибри и Великотърновския университет "Кирил и Методий". Обича много да пътува, да чете и да снима. Имал е възможността да посети екзотични страни като Аржентина и Бразилия. Женен, с едно дете на 3 г.

1)      Можете ли да определите кои думи Ви описват най-точно ?

Здравейте. Преди всичко искам да благодаря за оценката и вниманието, които ми предоставяте, в качеството си на пишещ човек с интерес към историята на земите ни. Фактът, че сте млад колектив от ученици,  качествени преподаватели като г-жа Нина Тотева и изследователи, които търсят, изучават и се интересуват задълбочено от краезнание, история, литература, потомствен бит и култура, ме радва изключително много. Винаги съм насърчавал и подкрепял този тип хуманитарни дейности, още повече, когато се касае за млади хора като вас, защото смятам, че чрез тях вие изграждате едни истински ценности. Нека това не звучи клиширано. Във време, в което много хора биха дали 600 лв. за телефон, но не и 6 лв. за книга или учебник, вие сте привилегировани да имате онова нелъскаво, но непреходно бижу, което е невидимо, но по което ще ви разпознаят в живота – знанието за корените ви и способността да мислите и преценяте трезво нещата, както от историята, така и от съвременността.

Сега на въпоса ви. Давам си сметка, че всяка дума, ще е в известен смисъл частично описваща ме. Гледам да съм балансиран човек, но често съм безумен мечтател, понякога наивен, емоционален, дори нервен, друг път прекалено спокоен, чак меланхоличен. Анализирам, философствам, изживявам. Обичам приятелствата, хората, общуването, но и усамотението. Опитвам се да вървя в златната среда. Нали знаете – ако струната на китарата е твърде дебела и къса – няма да звучи, а ако е прекалено тънка и дълга – ще се скъса. С една дума – в мен има от всичко – бих се описал като пълнокръвен човек.

2)      Като дете сте живели 5 години в Мароко. Оказа ли влияние този факт за бъдещото Ви развитие?

Бях твърде малък, разбира се, за да имам някакви сериозни житейски влияния. Но за сметка на това имам много спомени, които са ме оформили по някакъв начин и ме навестяват и до ден днешен. Помня продавачите на вода с огромни цветни меки шапки по суковете (мароканските пазари). Водата беше по-скъпа от портокалите, които загниваха по улиците. Помня килимите, палмите, квартирата ни на Рю дьо Пари в Мекнес, фонтаните и пустинния климат, а и моята гледачка Фатима – едра, мургава и много добродушна и сърцата жена. Имахме календар с животни и моята сестра често ми казваше, че като дойде месецът с лисицата се прибираме в България. И до ден днешен несъзнателно винаги свързвам това животно с последните ми дни в Мароко. Помня и българският клуб в Мекнес, където се събирахме всички, празнувахме рожденни дни, мъжете играеха на карти и шах, жените украсяваха, готвеха...ние децата лудеехме. Беше вълшебно! В лицея, където баща ми преподаваше, реда и дисциплината бяха много строги. Всеки избягал от час ученик се биеше с пръчка. Аз, разбира се, бях още малък. Помня как се изгубих с едно дете от клуба. Родителите ни много се притесниха. Понеже и двамата бяхме с дълги руси коси, арабите ни помислиха за момиченца. Така и съобщиха в полицията, която предала на нашите родители, че са намерени две руси момиченца. След кратко отчаяние, те ни откриха в участъка – падна голямо каране, но и беше много затрогваща сцена в последствие. Баща ми ни води до Маракеш, Фес, Азру, Казабланка, Ифран, Рабат. Картини на арабски замъци, лунни долини, търговци на вода и чували с подправки, калиграфии... всичко това, по някакъв начин се е вляло в съзнанието ми и стои там и до днес.

3)      Какво всъщност провокира интереса Ви към древните езици и култури ?

Аз съм хуманитарна натура и изключително любознателен човек. Чувствах това още от дете. Всички мои желания и занимания следваха тази насока. Затова и не бях кой знае колко добър ученик по сухите природни науки. Както се шегуваше един мой приятел – за хора като нас 2+2 винаги ще е равно не на 4, а на 5. Родителите ми отрано изградиха у мен любов към литература, разсъждение, език, култура, традиция, за което ще им бъда цял живот благодарен. Леглото ми в старата ни къща гледаше срещу голяма библиотека – книгите на майка и татко. Попих много от тях, четох, гледах филми, купувах си всякакви материали, доколкото имаше такива. Сега във времето на интернет всичко е много по-лесно. Всичко е сдъвкано и на един клик разтояние. До преди 25 години обаче не беше така. Исках да уча японски език. Провокациите бяха много – филми, книги, срещи с японци, интерес към калиграфията и източната философия. Едвам успях да намеря речници и граматика. И то всичко през руски, което налагаше справянето и с този език. Ходих на частни уроци при една учителка Ани Балян, която беше завършила японистика в Москва. След известно време обаче тя замина за Япония и не можах да продължа. Въпреки всичко, интересът и познанията ми останаха. После ме отнесоха други ветрове – гимназия, казарма, университет – наблегнах на неизбежно нужния и модерен английски. Както някои го определят – днес той е това за нас, което е бил латинският за Средните векове. След като ме приеха английска филология започнах активно да се интересувам от англоезична поезия и превод. Спечелих две национални награди за превод на Емили Дикинсън и Робърт Фрост и това ме мотивира допълнително. Учех и латински, въпреки че тогава не му отдавах толкова заслуженото. Паралелно записах и специализиран курс по Културология /Cultural Studies/. Една моя учителка също се яви голям мотиватор – казва се Милена Кацарска. Тя ме вдъхнови и отвори за много неща. Благодарение на нея по-късно публикувах и преводи на индиански поетеси (част от стара протоамериканска култура) – Луиз Ърдрич и Линда Хоугън в списание Vox Literarum. Но истинската ми провокация тепърва предстоеше – работех в издателство Хермес, минаваше ми много литература през ръцете. Бях удивен от старините на Античността у нас, a после пътувах до Рим, където истински се докоснах до величието на древността. Открих колко много й дължим, и колко много човек може да научи от историята. Тя ме завладяваше все повече и повече, по начина по който Шели, Кийтс, Блейк, Уърдсуърт и Байрон я преоткриват. Това бяха автори, които изключително много обичах (а и до сега) и сякаш исках по някакъв начин да вляза под тяхната кожа. Постепено започнах да чета и антична литература. Древният, прастар свят, изчезнал за очите ни, но завещал толкова много неща, устоели на времето, ме порази. Той не беше просто някаква престорена романтика. Пътешествието ми до Рим беше ключа, който отключи понататъшния ми интерес да изследвам римската древност и археология по нашите изключително наситени с културно-исторически паметници земи. Несъмнено, богатият на история и старини град Пловдив, където живея, изигра също голяма мотивираща роля за моя интерес.

4)      Бихте ли ни разказали по - подробно за историческите възстановки или т.нар. реенактмънт, с които се занимавате?

Историческите възстановки са нещо сравнително ново за мен. Влязох в допир с тях в последните 3 години, след като се свързах и сприятелих с много хора, за които това вече беше дългогодишна традиция в клубовете. В Европа, а и по целият свят, възстановяването на материална и духовна култура е нещо изградено, познато, почитано и много обичано от хората. В това отношение, ние българите имаме да наваксваме още много, въпреки че днес в България има 6 големи клуба за исторически възстновки. Тук е много важно да подчертаем, че не става дума за театър или LARP (Live Action Role Playing), в които всичко е игра, поза и имитация на облекло, въоръжение и бит, с цел забавление. Реенактмънта цели възстановяване на оригиналните материали, търси точни находки и моделира техни реплики, било то от стомана, дърво, кожа или лен. Има строги изисквания и придържането към автентичността е на първо място. За тази цел се използват археологически находки от музеи, документи, хроники, изображения от църкви и стенописи, произведения на различни стари автори, etc. Тук работят леяри, шлосери, инженери, дърводелци. Всяко сдружение се е профилирало в даден период (или няколко) и членовете му усърдно работят над екипировката си. Провеждат се фестивали, панаири, почетни възстановки за дадени битки от историята или важни събития. Много често по възстановките се появява и т.нар. експериментална археология (или Living History – „жива история”) – възможността да видим с опит наистина как са се справяли на бойното поле даден меч, ризница, лък, щит или машина (без разбира се да пострада никой – има строги правила за безопасност), възможността да опитаме оригинални кулинарни ястия, направени по древни римски рецепти, особености на обличането, сватбата, свещенните ритуали по почитането на стари богове, etc.

Участвах в няколко фестивала като независим реенактър, но с много други мои приятели. Започнах със Свищов 2008 г. „Орел на Дунава”, където гостуваха легионерите от Първи Италийски Легион – италианска организация от възстановчици, която беше дошла да почете в древния град Нове своите предци. От тях научих и видях наистина много. Следваше събитие в Пловдив на одеона. През 2010 г. в гр.Кюстендил, когато се проведе фестивалът „Улпия Пауталия 2010” – вече имахме богат опит и програма по възстановяването на римския бит и култура – имаше шествия, гладиаторски битки, ритуали, борби, стрелба с балиста и скорпион, пазар на роби, ястия, жива история и много други. Аз рецитирах Хораций и Катул в оригинал, облечен с ръчношита туника и тога и истински лавров венец по подобие на Аполон Дафнефорос. Домакините и публиката бяха наистина чудесни. Участваха и учениците от НГДЕК, реенактърите от „Чигот” и „18 Етърски пехотен полкь”. Голямо съдействие получих и продължавам да получавам от Сдружение за Антични и Средновековни Реконструкции САСР „Сила”, гр. Пловдив, което на свой ред урежда тези събития с общините и съдейства на всички заинтересовани в материята. В скоро време имам идея да подобря още повече екипировката си, да я разнообразя и да участвам в още фестивали, основно касещи Рим. Извън Античността, разбира се, се провеждат и много други мероприятия от различни периоди – има силно Средновековие, Първа и Втора Българска Държава, дори Възраждане, хайдути и Първа Световна Война. Много бих се радвал, ако за в бъдеще успеем да съчетаем интересите ни, проведем преговори с общината и вашия клуб и успеем да направим историческа възстановка в Плевен, защо не в близост и/или на самата Сторгозия.

5)      Кое от всички дейности, с които се занимавате предпочитате да практикувате най-много – писането, преводаческата дейност, участието Ви в археологически разкопки?

Това са три много различни неща. Ще започна в обратен ред. Не съм археолог и принципно участията ми в такива дейности са епизодични и случайни – дотолкова, че да обслужат волята ми да помогна на някои археолози с труда си в тази сфера. Вярно е все пак, че научих много в последните години. Гледам на археологията като на стого дефинирана наука, трудна, сложна и изискваща пълно себеотрицание и специалисти. Тя не е в блясъка, приключението, медийната изява, съкровището и славата, както мнозина днес смятат. Напротив, тя е в методичната тиха работа, в стария, прашен зид, парчето керамика, внимателно прочетения извор, детайлния анализ, познаването на много култури, особености и процеси. Тя е в умението да откриваш и възстановяваш историята посредством едни бегли следи от човешка дейност в минали епохи.

Отивайки в сферата на литературата вече, се чувствам много по свободен. Там постиженията на цивилизацията не са зарити с чак толкова много прах. Те са тук при нас, и всеки от нас може да се докосне до тях като чете, пише, третира, говори, превежда или просто е добър слушател на словото.

Що се касае до превода на поезия специално, Робърт Фрост има една много сполучлива фраза: „Преводът е нежно убийство на автора”. Несъмнено остроумно казано. Няма перфектен превод. Видял съм много трудности в това отношение. Но пък какво да се прави – нужни са преводачи и там. Неможе всеки от нас да знае всичко. На Робърт Фрост можем спокойно да  опонираме със старата българска пословица – „Красотата иска жертви”. Преводът на проза, от своя страна е нещо, което се нуждае от сериозна концентрация, много четене и богат речник. Като че ли в крайна сметка, най-леко съм се чувствал при устния превод в общуването с хора.

Да пиша за мен е един вид спасение. Парадоксално, но това, което в реалния живот не може да ме нахрани, ме спасява. Всеки от нас изгражда свои защитни механизми срещу реалността, за да си създаде душевен комфорт. И така се чувства свободен и ценен по някакъв начин – със своето аз. Изразяването на човешката душевност, посредством писането е едно от най-великите постижения на цивилизацията. То е врата към един невидим свят, паралелна художествена реалност, без която бихме били нещастни и непълноценни.

С две думи, никоя от тези дейности не е доходоносно занимание, камо ли постоянно за мен, но всички те са ми любими, и плодовете им са ме създали като човек, което за мен е било много по-важното и на което ще уча сина ми. Разбира се, имал съм и занимания, несвързани с професията ми – туризъм и търговия. Но все пак си мисля, че не се живее само с хляб.

6)      А сега конкретно за писателската Ви дейност. В цикъла си  „Лимесът” пишете за римски крепости по нашите земи. С какво тази тема Ви привлече и предстои ли втора част ?

Темата като цяло обединява две мои различни по естество влечения – писането и римската археология в България. И понеже едното е художествена условност, а другото стриктна наука, то аз се постарах да направя някаква странна симбиоза между две на пръв поглед несъчетаеми неща. Така привидно погледнато, поетите биха казали, че това е жива археология, а археолозите биха казали, че това е жива поезия. И вероятно и едните, и другите ще са прави. Но моята цел не е била да обслужвам едната или другата област, а да ги съчетая, да погледна човешки на нещата, иронично, понякога смешно, понякога тъжно. Да взема стойностите и от двете сфери и да наведа на размисъл хората. Ако съм го постигнал до тук, бих бил много щастлив.

„Лимесът” е първа част от сага, която съм замислил в пет части. Втората е „Евксинският Понт” (селища по Черноморието), третата „Мизия” (обединяваща селища между Дунав и Стара Планина), четвъртата „Тракия” (Тракийска низина, Софийско поле и Родопи) и петата „Македония” (Поречието на Струма и Пирин). Последните три части нека се разглеждат като провинции, обединяващи селища в рамките на Римската империя, а не като шовинистично съвременно лого. Разбира се, включвам само онези, които днес са в пределите на Република България. В древността тези граници ги е нямало, но фактът, че слагам само тях е призив и знак за грижата и отношението ни към тяхното опазване днес у нас. Както се казва – за нашия си разграден  двор. Кога ще бъдат готови, честно да ви кажа, и аз незнам. Надявам се да вложа максимално усилия и концентрация, така че работата по тях да върви и догодина да имам резултат от втора и трета част. Но да видим.

7)      Можем ли да очакваме за в бъдеще да откриете още едно свое амплоа и в каква насока би било то?

Давам си сметка, че който носи много дини под една мишница в един момент изпуска всички. Затова може би е и моя грешка факта, че не се профилирах строго в дадена област, както да речем това правят лекари, адвокати, музиканти, научни работници и др. Животът идва, грабва те и си тече. Няма време за много откриване на ново и ново амплоа. Човек трябва да остави нещо качествено и задълбочено след себе си. Без съмнение, съм личност с разностранни интереси, които са направили живота ми малко по-вълнуващ, но сега съм се посветил на семейството и детето си. По-скоро може би ще наблегна на качеството на живот. Желанието ми за в бъдеще е да пътувам още по света, да се вдъхновявам и да преоткривам, да работя в сферата на културно-историческото наследство и във всичките си постъпки да пазя и популяризирам богатствата на нашите древни земи. 

 Интервюто взе: Александра СТОЯНОВА – ІХ-з клас