Поезия за римските градове и крепости по р.Дунав

Лимесът - I част

Стиховете са публикувани с любезното съдействие и разрешение на автора - Добромир Русев, Пловдив

Сменете мястото – тук няма риба (Ад Малум – Бонония)
/относно научен спор къде е била първата римска крепост при Видин/

Прeди големия завой на истърския път –
защо сте построили тази триба?
Сега във Мизия храната ни е кът –
сменете мястото – тук няма риба!
Възможно е, когато сте пристигнали,
след битките със траките да сте препили...
и този викус бързо да сте дигнали
върху тиня и магарешки бодили!
По Лимеса сега прииждат орди,
а в Рим четат Вергилий и Хораций;
със новата провинция са много горди,
но едва ли ще изпратят вексилации!
Витрувий би ви се изсмял в лицето –
та този регион е безнадеждно уязвим и
ако тук решили сте да вдигате селцето
язък че ви наричат всички „римляни”!
Предлагам да вървим към двайсет мили
надолу по течението на реката;
зарязвайте, каквото сте строили,
вземете само виното си и жената.
Нататък към завоя ще отидем скоро –
там вярвам, че с късмет на новодомци
едно, ще сме природно защитени, второ,
на ден ще имаме по двайсет сома!


Татул в душите (Дортикум)
/относно разорания и покрит с татул древен римски кастел до село Връв/

Във Дортикум живях четиресет години –
Валериус – грънчар на колело;
оставих дъщеря и двама сина
и занаят, и посадих дърво.

Зарових и едно червено камъче,
в което издълбах със моята кама
буква “V”, за друго място нямаше,
но въплътих там моята душа.

Край тихия шепот на Истрос, във взора
на юг, към безкрайната топла земя,
от която и ние, Критска кохорта,
дойдохме с жена ми за дом и деца,

аз го поставих със клетва – Хекато,
ако тук оскверни някой мойта душа,
да покриеш, богиньо, брега на реката
с татула отровен от земни недра!

И скоро отровата зла да проникне
в гърдите на този натрапник безок;
а там до Тимакус край мен да поникнат
цветята на този мизийски поток!


Самотната кула (Кастра Мартис)
/относно грозните блокове в град Кула, на  фона на късноантичната крепост/

На прохода в безмълвните полета,
самотен страж от древността днес аз
ще ти напомня със вида си достолепен,
че нямото говори и без глас.
Градът ще падне от обсадата –
войника, коменданта, металурга,
ще ги забрави времето и Хадес,
но ще остане този квадрибургий.
А Марсовите вòйни в мен стаени
ще бродят като призраци в нощта;
сам с легионите си Грациан блажени
ще спре да напои конете си с вода.
Kръвта на Рим във камъка и тухлата,
дълбоко в мен след Уулдис ще попие,
хилядолетия, изпълнени с разрухата,
не ще ме съкрушат или изтрият.
И днес, високо над блокòвете, надничаща
във този правоъгълен и безразличен град,
със облите си форми и с античното величие,
които, мисля си, не заслужава този свят,
ще ме наричате самотна руина,
макар да знаете прекрасно и тогава,
че с много по-голяма бързина
човекът се руши, а камъкът остава!


Къде отиваш, тринадесети легион? (Рациария 2008)
/без коментар/

Къде отиваш, тринадесети легион?
Отиваш в бъдещето, за да видиш
как с нечовешки и плачевен стон
култура и история се сриват!

Къде отиваш, легион на тез -
достойнството на Римската Империя?
Дано Гай Юлий не съзира днес,
че участта ти е близнак на безхаберие...

Къде отиваш, легион на знатните?
На храбрите отдавна не отдават чест;
честта е относително понятие –
смъртта ти е поредна криминална вест.

Къде отиваш – в кончината си фатална?
Да бе загинал в похода си страшен;
да бе посечен при Герговия от галите,
да бяха осквернили твойте фаши...

Но не и тук, не днес, край пустия Арчар,
разбит в пръстта, безскрупулно продаден
във врявата на други битки и пазар,
от челюсти на други варвари изяден.

Пред гроба разоран заставаме
с лица смълчано-тъжни отдалече;
и с гибелта ти пак се убеждаваме,
че само злото в този свят е вечно.


Секст Елий Кат да праща роби при Артанес (Алмус)
/относно забавянето на 50 000-те роби за строежи по Лимеса от Секст Елий Кат/

Задачата е трудна – каза императорът,
докато се разхождаше, главата си навел –
Без хора и пари не може нищичко да стане…!
Тук няма нужда от певци и от оратори,
а трябва пътна станция и здрав кастел –
Секст Елий Кат да праща роби при Артанес!

От черната ръка до пурпурния плащ
делеше ги изгода, но и омерзение…
На делтата постройте го фронтално,
брегът на Истрос сутрин е димящ
и виното тук носи истинско опиянение –
предлагам да го кръстим Алмус!

Преди да дойде чаканата помощ,
започваме от север да градим –
от кулата до следващата на една стрела!
Ако разчитам винаги на тоя момък
усилия и време в гарнизона да пестим
навярно скоро ще посрещнем гибелта!

Върху стената да се разминават двама
със лорики и скутум, както си му е реда –
ромфеята на даките е твърде остра…
Дори след векове кастел да няма
и таз вода да бутне вашата стена,
помнете, римляни, със делото си просто,

че няма на кого да се подпрете,
ако не грабнете Фортуна сам сами
и не поставите във ред нещата.
Животът ни е твърде мимолетен,
каквото вършим днес – това ще се цени!
Останалото е мъгла и вятър!


Обръщение на ветерана от племето Хедуи (Августе)
/Относно намерен надгробен паметник на 80 годишен келтски ветеран от племето Хедуи при кастела Августа до с.Хърлец/

Боговете, мисля си, са много прави,
да ме изпратят в новата Августа –
тук служих, според келтските ни нрави,
по силата на ненаписан устав.

Тираните, царете и тълпата,
безкръвните и кръвни времена,
и дебнещото зло във тишината
зад тази безразлична към живота ни река,

минаваха като въздушни струи,
в които вятърът на Рим ни въплъти,
но ние си останахме Хедуи
и родовата кръв ни съхрани!

А днес, когато силите ми вече
напускат мойто тяло и душа
аз искам, в този дом крайречен,
от мене да остане някаква следа.

Изслушайте, съпруго, мили сине,
след тридесет и пет лета в хармония,
във заника на дългите осемдесет години,
аз изпълних своята missio honesta,

обичах ви със цялото си същество
и служих вярно в Ала Капитониана
простете ми, каквото е било,
по други пътища сега ще хвана...

Наследнико, ти равен и на бог,
щом видиш моите коне на небосклона,
със сладкия зехтин във този рог
принасяй възлиянията на Епона!

Възпоменателната стèла издълбай,
помни баща си, който се сражава
и според древен келтски обичай,
душата си на теб сега предава!


Безмълвните кариатиди (Гражданска базилика Улпия Ескус)
/относно кариатидите от античния град Улпия Ескус – каменни жени с гърнета на главите, служещи за колони. Според Марк Витрувий Полион (в произведението De Architectura, I), град Кария предава гърците като застава на персийска страна, но след това скъпо си плаща за предателството. Всички жени от Кария са наказани да вървят до изтощение в процесия и да носят тежки гърнета над главите си (затова са наречени кариатиди), а мъжете стават роби или са избити. Символа на кариатидата се използва широко като архитектурен елемент в Класическата Античност и като внушение – в него има колкото красота, толкова и история./

Във този град, премъдър и престар
като водата, на която траките го кръстиха,
ще спра замислен над Капитолийския олтар
и ще си тръгна пак по мойте пътища.
И в този ден, преди Аврора във ръждивите легла
реката да осее със отблясъци от мрамора,
в базиликата сред сърцето на града
ще преоткрия топлината в камъка!

О, Кария, ти древна и злочеста участ,
възпята за предателството ти към твойте елини,
нима си предполагала, че ще се случи
кариатидите ти, във процесия поведени,
да видиш тук, на север, след години
в полетата на Истър при Траяновия град –
едни безмълвни и загледани робини,
във красотата на един почти изчезнал свят?

Дали не гледат още Нарцис от мозайката,
или тълпа Ахейци да се карат пили;
дали не виждат, че до тях хазяйката
е спала многократно с градските едили?
Ще видят ли очите им замислени
как в баните декурионите въздишат,
а в храма на Фортуна са изписани
множество нецензурни афиши...?

Дали на кардото забързани тълпи,
ще се отместят заради препускащия кон,
дошъл перфекта с чест да уважи
на славния си Македонски Легион?
И колко хора ще преминат шумно
през моста на великия Аполодор –
софисти и стоици спорно умни,
в поредния си философски спор?

Е, да, светът е друг, историята не прощава –
величието пада със монументален вопъл
и от нас единствено за поколения остават
кариатидите и близкия некропол.
Аз зная, виждат, каменните им очи,
че всяка красота си има свойто време,
в което да говори и в което да мълчи,
в което стойностите от човека да обеме.


Селото на алените трендафили (Утус)
/относно едно малко антично селце, разположено до самия бряг на река Вит, в близост до днешния град Гулянци. Предполага се, че името има тракийски произход и визира именно тези цветя, виреещи там./


Животът ми е прост, така изглежда –
жената, къщата, лидийският ми роб;
тая във себе си едничката надежда
за повече денáри в моя джоб!

Но онзи ден, докато се разхождах,
далеч от селото и гръцките сарафи,
сред залеза и мислите, които ме споходиха,
видях до Утус алени трендафили.

Ветрецът си играеше забавно с тях,
тъй както моя син със глинените кончета
и в този миг аз сякаш осъзнах,
че всичките ми притеснения безплодни са.

Пари и рангове, и труд до изнемога,
поземлени комисии и свитъци със книги;
суета по кройката на новата ми тога,
и дългият път под моите калиги...

Животът ми е прост, така изглежда –
трендафилите, вятърът и вечността.
Останалото е човешката надежда
да се остави нещо друго на света!



Чешмата на Елия (Никопол – Секуриска)
/относно един дълъг надпис от саркофаг, вграден от турците по-късно в чешма, но датиращ от времето на Марк Аврелий, в който римлянина Фронтон оплаква раннопочиналата му съпруга Елия - едва на 20 години. До него има изгравиран текст на френския археолог  Дежарден, който силно се трогва от надписа, когато посещава Никопол през 19 в./

II в. AD

Зареян в залеза над Истър
под дългата сянка на тиса
с неприкрита печал във очите
на саркофага й Фронтон написа:

"Чуй молбата ми, богиньо –
царице на задгробния живот:
Завинаги с цветя тук да почиват
останките на Елия във този гроб.
Ах, няма я – уви! Аз как да я опиша?
Орисниците парки я откъснаха от мен –
владетели на всяка твар, която диша,
копнее или страда в този ден!
На двадесет години те ми я отнеха
и нейните изящни и момичешки черти
във царството си на смъртта приеха.
Ах, колко мила и свенлива беше ти
и как се вслушваше във думите ми прости
за този свят и за настъпващия мрак,
за тялото, което ще остави кости,
и за душата ни, която ще се върне пак!
Чуй молбата ми, богиньо Лета,
спри за миг девойката сама,
като сянка в елисейските полета,
далеч от земни скърби и печал,
бръшляна оплети с цветята нежни
по челото на таз, която ми отне;
о, пусти са, напразни, моите надежди,
огнището не може топлина да ми даде.
Общи бяха всичките ни мисли и желания,
ръка за ръка в радостта, във плача;
сръчна предачка бе тя и със труд и старание
даряваше дом и съпруг с любовта!
Без мен й бе безвкусна и храната,
и всички дарове на Бакхус зрели;
разбираше ми чувствата в душата –
умна, проницателна, достойна Елия!
Когато мен не ще ме има на света,
ти, който и да си, владетелю на гроба,
изслушай ми молбата – постъпи така
с цветя го окичи, когато ходиш.
И нека китни незабравки или рози
пролетта със свежест го красят;
а на есен хубави овошки
до мрамора й бял да се редят.
И нека всеки шум и суета минават
от тук със почит и със преклонение
пред таз земя, която съхрани останките
на моята свещена и обична Елия."

XIX в.AD

...а Дежарден остана сам, замислен
до късно тази нощ с разплакани очи;
чешмата с камъка наричаха Сютлийката -
и в нея бликаха Фронтонови сълзи...



Центурионът, който опитоми пеликан (Димум)
/относно днешният остров-резерват Персина при гр.Белене, свещено място за римляните при настаняването им в крепостта Димум/

Поставихме за знамена на легиони
безброй животни – мечка и глиган,
близнаци, лъв, та чак и зла горгона,
а нямаме за Димум знаме с пеликан!

Тъй страшни сме в лицето на врага
със всички тия зверове и твари,
а истинският ни живот до таз река
преминава с пеликани и комари!

Предлагам утре заран да гребем
до онзи бряг, и пеликан да хванем;
и вместо дружно да го изядем
и своите стомаси да охраним,

да го оставим за емблемата и знака,
далеч от ликс-а и касапския му нож;
пеликанът има свойството да вряка,
щом чуе нощем варваринът лош!

Пеликанът ни донася риба, мили братя,
и със перо от екземпляр голям
изчисляваме войнишките заплати,
и аз ще се подпиша със перото там!

Така че, гледайте го и мислете –
за силата не е необхомимо непременно звяр;
необходимо е във символа да предадете
това, с което силни сте чрез тая твар!



Пияният печатар на тухли (Щемпели LEG I ITAL от Нове)
/относно едно интересно явление, което се наблюдава при римският град Нове (до Свищов) – тухлите с името на Първи Италийски Легион са както с печат в позитив, така и в негатив – огледално обърнати наобратно. Това показва, че явно някои от матриците са правени набързо от войниците в позитив, без да се взима под внимание, че оригиналът като печат от тях ще излезе в негатив./Тоест, вместо LEG I ITAL се е получило огледалното му съответствие


Лупатрия – мръсницата на лагера,
да вземе онзи ден да ми изневери
с мъжа на някаква слугиня нагла,
и тоя факт на всички да оповести,

това не ще й го простя на тая сцила,
сега разправят в Нове, вчера чух ги,
че бедният Руфинус (моя милост) –
обикновен войник и печатар на тухли,

”..бил даже и от Хадес по низгвернат,
а във казармата обирал всички подигравки;
едвам заспивал в свойта контуберния,
че идело му да преспи в канавката!”

Ще взема тая нощ бутилки десетина,
ще ида до печатницата в таз мъгла
и като почна туй тракийско вино,
ще пия и печатам чак до сутринта!

Тя може да изневерява колкото си иска,
от тялото й ще намерят само прах;
ще изтекат и злобата и завистта по Истър,
ще заличи и Лета споменът за тях...

Но във печатницата, на войника трона,
аз, верният на императора, от богове избран,
печати ще печатам в името на легиона
и ще оставя нещо, пък било то и пиян!


Покайте се в базиликата - идват хуни! (Ятрус)
/относно съдбата на късноантичната християнска базилика в кастела Ятрус до с.Кривина. Има косвени данни, че кастелът е преодолял първата хунска вълна с героична съпротива/

„Небето казват там на север потъмняло,
огромен прашен облак го покрило като одеало,
на кръста са видели да излизат древни руни...
Приканвам всички ви – и римляни, и готи –
елате пред олтара да отърсите недрата си от злото.
Покайте се в базиликата – идват хуни!”

Така говореше епископа на шумната тълпа
в следобедия задух и гореща мараня:
„Не ще спасят ни конниците щитоносци!”
Епархията му повярва като проповедник на Христа,
ала в душата му върлуваше съмнението и страха,
те бяха неговите първи вестоносци!

А хората пред него – голи и отрудени, и боси,
каквито искаше да бъдат според вярата им Теодосий,
те имаха кураж и разум, с които да се борят.
Настъпи хаос и сред простолюдието сиво
един човек със изражение нескрито диво,
внезапно от събралите се проговори:

„Да се спасиш е жалко!” – каза му младежа строен
„...a да живееш за честта и да умреш достоен
е по-великото...!" Последва гробна тишина и вцепенение...
„Когато трябват упоритост, мъжество и воля,
аз ще се бия с копие и с меч, аз няма да се моля!”
Tака им каза и си тръгна. И ги остави във дълбоко размишление.


На стълпището изгравирах Херос (Тримамиум)
/относно странната древна скала, издигаща се от равния терен до римския кастел Тримамиум при с.Мечка, наречена „Стълпище”. Била е ползвана от траки и римляни за наблюдателен пост. Върху скалата до 20 в. е имало голямо изображение на тракийския конник - Херос, но в последствие то е взривено на парчета от иманяри, в неуспешен опит да го изтръгнат от скалата./

Песен

Той, Богът на живота и смъртта, и брат на Хадес,
със златния венец и пурпурната пелерина,
кесията с парите си на хората раздаде,
ала за себе си остави само чаша вино!
Аз него увенчах за поколенията вчера –
на стълпището изгравирах Херос!

Той, Войнът, който ни спаси живота
от легионите, и даде на семействата храна,
и този, който на копитата с охота,
със копитето си прониза бялата сърна,
аз него увенчах за поколенията вчера –
на стълпището изгравирах Херос!

Той, простият Човек, с лицето на бразди,
преминал и през Стикс за своите трибали;
ах, този, който нищо на света не го сломи,
загина в саможертвата за идеали...
аз него увенчах за поколенията вчера –
на стълпището изгравирах Херос!


Защо не се завърна шейсетият кораб (Сексагинта Приста)
/относно флотиялията от 60 кораба при римската крепост Сексагинта Приста/

Веспасиане, който днес до Юпитер седиш,
и този, на когото благоденствието си дължим,
прости ми, че се осмелявам да ти пиша,
но има нещо, за което от отдавна ми тежи.

Когато ти дойде и основа пристанищния флот
и сложи тук на корабите да гребат семитите,
които от Юдея бе събрал със много кръв и пот,
аз вярвах искрено, че ще приключа с битките.

Аз вярвах, че ще се смилиш над стария си ветеран,
кален в Йерусалим и под стените на Масада,
и няма да умра във Сексагинта капитан,
на речната флотилия и прилежащите й сгради!

И поради бунтарския си нрав и смели пориви
сега се осмелявам със писмото си да ти доложа,
че съм зарязал всички педесет и девет кораби
и се отправям със шейсетия, без зърно и без роби,

далече от света и врявата, да си почина малко,
макар да знам, че вече наредил си моето декапитиране;
и без това в живота ми за две неща съм казвал „жалко” :
че скъпо струва всяка свобода. И че ми липсва сирене.


Прокълнат да е Бузас! (Апиария)
/относно събитията, разиграли се в Апиария в 587 г. AD. Военоначалникът Коменциол напада успешно аварите и ги отблъсква, но не успява да отрази едно тяхно контранападение, при което те обсаждат и превземат Апиария. Това става с предателството на високопоставения градоначалник Бузас, който е пленник при аварите и им разяснява подробно как да използват обсадната техника за превземането на града, както сочи Теофилакт Симоката. Местните не успяват да откупят Бузас и така, градът е сринат до основи./

/Изгубените разсъждения на Маврикий/

Разломно време над града се спуска –
аз виждам хоризонт с пълчища от диваци,
които като кръвожадни кучета препускат
към края на една уседнала цивилизация.
Разломно време – крах и сътресение
на паднали театри и обезглавени музи;
предателства, със цел – спасение...
О, Апиария...Прокълнат да е Бузас!

Във диоцеза степите сега димят до бога,
обсадата бе нещо повече от изпитание
на нашите способности доколко можем
със вярата си да лекуваме страдания...
Аз някъде бях писал във Стратегикона –
те искат кръв, земя и злато, ала чужди
Коменциол им даде богородична икона...
Но, Апиария...Прокълнат да е Бузас!

За конните езичници от северните степи
безсмислени са теократските ни чувства;
дойдоха тук с обозите и с хергелетата,
какво разбират от канони и изкуство...?
На вас, сломените, остава някаква награда,
че не допуснахте душевната разруха;
предателите ще горят със сигурност във ада –
и Апиария, ти ще възкръснеш и след Бузас!


Отвъд блатата на страха (Надпис на Диоклециан в Трансмариска)
/относно инспекцията на император Диоклециан по долния Дунав и двете му посещения в Трансмариска (римския кастел при дн.Тутракан, чието име буквално в превод означава „отвъд блатата”). Първото е на 18.10.294г. AD – когато по негова заповед започва възобновяването на стените, разрушени от готите, а второто – в 298-299г. AD, когато, доволен от резултата, императорът оставя надпис, който днес се намира в музея в Букурещ Крепостта е наречена “PRAESIDIUM” – президий, тъй като е била щаб на перфекта на LEG XI CL PF Единадесети Клавдиев Благочестив и Верен Легион/

18.10.294 AD

Посрещате ме със цветя и със фанфари,
тъй сякаш сме във театрално представление,
а по нищо не личи, че сте се постарали
да поправите окаяното и без друго положение
на любимата ми долнодунавска фортификация.
Не знам дали парите са проблема и дали ви стиска,
обаче след погрома ни от готската инвазия –
Да впрегнем силите! Да вдигнем Трансмариска!

Пари и укази да искате, материали, роби,
ще ви доставя на часа в желаните количества;
днес виждам ви – затънали в блата от фобия,
душици, чакащи инспекцията на величия.
Аз мисля, че ви липсва твърдата решителност
и храбростта на готите, и волята за риска.
Залавяйте се със системата си укрепителна –
до четири години искам нова Трансмариска!

...4 години по-късно – 298 AD

Дали ме лъжат моите очи или това е истина –
тук виждам исполински кули и дебела куртина;
по всичко си личи, че с постоянство и с услилия
издигнали сте превъзходна крепостна стена!
Варовикът е здрав, а тухлата е неронлива,
за ваша чест ще настаня тук щаба на префекта
на единайстия ни легион благочестиви,
и с този надпис ще възспомена обекта:

„Аз, император Цезар Август Диоклециан,
по волята на боговете главен понтифекс
и пръв измежду римския народ избран,
империята да опази с Anima et Lex*,
във качеството си на военен пълководец,
с духа на хората и със войнишката подкрепа,
които всичко във империята ръководят,
отвъд блатата на страха издигнах крепост!”

*Anima et Lex – с душа и закон


Развъдници за жаби (Нигринианис - Кандидиана)
/относно интересната трансформация на името на кастела до с.Малък Преславец от Nigrinianis (което може да идва от „черен” или „лош” или от името Nigrin) на противоположното Candidiana (което би следвало да означава точно обратното – „добър”,„бял”,„хубав”). Твърде възможно е, някое значимо събитие да е провокирало странното преименуване, но то, засега, остава неразгадано за нас по исторически и археологически път. До кастела днес, както и в древността, има голямо красиво езеро с водни лилии и редки птици./

„Понеже съм човек и тача хляба,
и мразя грубости или интриги,
във името на краставата жаба,
която смазах вчера със калигите,

ще трябва нещо да направя,
за да изкупя себе си и животинката,
вместо кожата й да ощавям
и да си доукрасявам ръкавиците...”

Така си мислеше на ум Нигрин,
управителя на провинцията Мизия –
един безспорно отговорен чин,
подкрепян с достолепна визия,

докато се радваше на блатния пейзаж,
край назованата на името му крепост;
„Сетих се! Ще именувам тоя страж
на нещо по-добро...” – и заговори с шепот:

I. Тук има лилии, тъй бели и красиви!
II. Построихме път, поставихме охрана!
III. Тук има хълм и плодородни ниви!
IIII. Та това не е Нигринианис, а Кандидиана!

Така да е! Блажено да е езерото, щаба,
и боговете, дето ме доведоха до тази мисъл!
Ще наредя да построим развъдници за жаби
да може и войниците да видят смисъл!



Кой Цезар е поръчал надписа? (Дуросторум)
/Относно един интересен научен спор между проф. дин Румен Иванов и проф. дин Маргарита Тачева – при кой от двамата императори Антонини Дуросторум получава градски статут и права – Марк Аврелий или Марк Аврелий Антонин Север Каракала – т.е в края на 2-ри век или в началото на 3-ти? Всичко започва от намирането на надпис, в който е споменато Municipium Aurellium Durostorum, който не дава ясни индикации кой от двамата е императорът. Започва се едно дълго привеждане на доказателства и сравнения с други надписи и от двете страни, трудове, монографии, изследвания...но категоричен резултат до сега – няма! Незнаем кога Дуросторум вече има муниципиални (градски) права – при Марк Аврелий или при Каракала/

Обаче аз знам под секрет, защото онзи ден ги чух да си говорят:

(задгробен лаф между духовете на Марк Аврелий и Каракала):

Марк Аврелий:
Дали да не отседна в Дуросторум
да си допиша философските послания
и да не ме смущават разни прости хора
със врява и с войните във Германия?

Каракала:
Абе човек, империята иска градове,
а не бради и размишления за хаоса;
ще трябва градските права да им дадем
и да направим жертвоприношения във наоса.

Марк Аврелий:
Добре де, ти ли ще им ги дадеш тогава,
доколкото ми е известно само вземаш,
с въстания във Долна Мизия не ми се занимава,
да стягам фурката и да поемам...?

Каракала:
Виж сега, уважавани от мен стоико гений,
достатъчно води сражения със костобоките;
ще ида аз да видя как е положението,
барем взема и процент от митото на стоките

Марк Аврелий:
Сакън! Недей! Нали не искаш негативен вот
или „дамнацио меморие” на всеки надпис?
И без това декапитира сумати народ,
та чак свети маслото и на брат си!

Каракала:
Добряко, само днес ще те послушам,
понеже си ми симпатичен по прическа;
предлагам двама да отидем със коне по суша
или по Истър с корабите още днеска.

Марк Аврелий:
Добре! Каква идея имаш, Хадес да те вземе?
Усещам някаква уловка грозна,
та ние не живеем по едно и също време,
кой изобщо ще ни вземе насериозно?

Каракала:
Това, повярвай ми, е без значение,
тъй както казваш ти във твоите бумаги –
истината е химера и лъжетворение,
и винаги за всеки е различна, драги!

Марк Аврелий:
Така е! Ще отидем двама до реката,
ще им дадем права, пари, градежи,
за да може в бъдещето все пак някой
труда и грижата да забележи!

Каракала:
И ще кодираме във надписа си делото,
за да се чудят и след хиляди години
на кой да отдадат написаното в стелата,
Аврелий сме и двамата, и Антонини…

Марк Аврелий:
Да, вече виждам в бъдещето им дилемите:
те ще гадаят не по птиците, а мраморите зинали,
ще се стопим със тебе, братко, с времето,
но Дуросторум ще живее тук завинаги!


край на първа част "ЛИМЕСЪТ"